Синаница – по върховете се ражда надеждата

” Насред зимата разбрах най-сетне, че има в мен непобедимо лято ”       

Албер Камю       

 

Септември е. Топъл, уютен септември. Раницата лежи в краката ми и отпуснатата й буца напомня куче, от онези верните и дресирани. Закотвена на тротоара, все повече заприличвам на статуя. За никъде не бързам, просто чакам. Превозът ми закъснява и нямам нищо против. Оставила съм часовника си вкъщи, заедно с всякакви дрънкулки и неща, които стягат тялото и ума на човек. Септември е.

След още няколко минути съзерцание на шосейната циркулация, вече товаря раницата си в багажника. Настанявам се на задната седалка и с лека досада се настройвам за петчасов автомобилен преход до Кресна и крайна точка за деня – Хотел Шаралия.

Хотелът, както по-късно ще разбера, е съвсем модерна сграда изникнала на хиляда и сто метра надморска височина, в близост до град Кресна. Около него няма нищо друго освен гори. Буквално така са надвиснали над сградата, че ако беше живо същество щеше да се задуши. Та, ако разчитате на романтична гледка, това не е вашето място. Ако погледнем практично обаче, Хотел Шаралия предлага много добра база на сносна цена и е изключително удобна изходна точка за връх Синаница и връх Шаралия. Стаите са чисти и топли.

Пристигаме пред  хотела някъде по залез и пъргаво се изнизвам от колата към оскъдно слънчева веранда за по една освежаваща биричка. Вечерта е ясна – разговори, вечеря, още малко разговори и сън.

В осем сутринта раниците са стегнати и чакат сигнал. Пътеката по която тръгваме е немаркирана, неизползвана и неприветлива. Много „не”-та мога да изброя. От всички тях най-важното е „ не”-маркирана . Ако сте в Пирин и не сте минавали маршрута преди, задължително се подгответе с трак. Дори и да е имало някога маркировка, то ще е било по времето на динозаврите. Дърветата отдавна са прочистили кората си от лепкавата боя, а дъждът е полирал скалите и следи – никакви. През целия преход видях само една единствена табела, която на инат се държеше още, захапана и почти погълната.

Маршрутът е дванадесет километра и половина от  Хотел Шаралия , по река Разколска до хижа Синаница. Тръгваме по горска пътека гъсто обрасла с разперена папрат, толкова зелена, че чак хората зеленеят. Сутришният есенен въздух боцка дробовете ми и ги събужда. С изкачването все повече ми трябват, дори ми се струват недостатъчни. Ако можех само,  да взема още чифт назаем, всичко щеше да е по-лесно. Първите километри винаги са най-трудни. Искаш да захвърлиш всичко. Къде е кислорода по дяволите? Хората преди теб са го изсмукали целия и за теб няма дори глътка. Не понасяш темпото. Не понасяш камъчето в обувката си. Не понасяш себе си. Каква е тази пътека, няма ли да се свърши вече? Не можеш да се откажеш. Раницата ти тежи все едно освен нужното, вътре тайно са се намърдали всичките ти проблеми. Тежат като олово. Искат да смъкнат волята ти с цената на всичко – да те съблекат и да те оставят гола и посрамена. Спираш, но само за да затегнеш по-силно коланите на раницата и обувките. Залепяш я така здраво към гърба си, че кахърите се задушават. Предават се и не им остава друго освен да мируват. Пак са там, пак ти тежат. Усещаш ги как шават от време на време, но вече ти е леко. Радваш се, че си успяла да намериш руслото си и течеш там гладко, като вода.

Успявам да се отърся от проблемите на духа и вдигам поглед към заобикалящия ме свят. Не мога да кажа, че това е живописен маршрут. Напротив, в началото е муден и досаден, досущ като роман на Стайнбек. В първите сто страници все очакваш нещо да се случи, а то нищо. Така ми се сториха и първите шест километра. Вървиш и наоколо гора – тъмна и студена. Все едно природата се е изморила от прекалената си красота и е минала от тук безстрастно. Проспала е този участък за да се събуди малко по-нагоре. Там, където въздухът се разрежда, тя е събрала сили. Пробудила се е с нови идеи, на никому хрумнали до сега и се е изляла – разсипана палитра неслучайни цветове.

След джунглата от папрати пътеката продължава с широк горски път, където за първи път видях гнездо на диви пчели под земята. Това ми се вижда направо удивително.

Ето едни въздушни същества, намерили подслон и сигурност под земята, където никой няма да ги търси. А ние –  ливадните обитатели, мързеливо полегнали в центъра на комфортната си зона. Ето че сме прекрачили прага й най-сетне и пъплим бавно по голото тяло на мраморна планина. Покоряваме себе си в устрем.

Още малко и излизаме на слънчева поляна, и най-накрая придобиваме представа какво ни очаква. Зад гърбовете ни лежат равнините с белеещите се петна цивилизация. А нагоре пред лицата ни се вият баири. Тук объркваме малко маршрута. Преминаваме от другата страна на Разколска река за да разберем, че път натам няма и се връщаме обратно залитайки по камъните.

Денят е напреднал и слънцето ни изгаря. Правим почивка в удобната сянка на гората и уплашено мигаме, като стадо скупчени овце. След няколко минути продължаваме нагоре. В ляво от нас се ширва Кончето и Вихрен. Замислям се. Кой и кога е дал имена на тези била – защо пък „Конче“ и защо пък точно „Вихрен“ ? Те ли са били първо или някой креативен дядо някога пръв си е кръстил коня Вихър? Яйцето ли, кокошката ли? Обаче сигурно коня е бил бял, защото няма как иначе.

Продължаваме напред  без да спираме. От време на време поглеждам в страни, където „Кончето Вихрен“ препуска успоредно с мен. Замечтавам се за скорошна по-близка среща. Това е направо съдба, иначе защо ще ме изпраща с поглед сега. Дарявам го с искрици в очите за довиждане, а той ражда една надежда в мен и си отива.

След голата, сламена поляна влизаме в доста пораснал клек. Името съвсем не му отива вече. Клоните му скриват и нас, и раниците ни. Движим се смело, същински рицари без брони. Бодлите му отнемат малко по малко от силите ни, продират дрехите и кожата. Ето затова, може би, никой не минава по тази пътека. Затова пък природата тук е скрила сладките плодове на боровинковите храсти. Ей такива боровинки не само не бях яла, а не бях виждала даже. Огромни, тъмно лилави и сладки. Никой не иска да мръдне и сантиметър. И на едно място да ядеш половин час няма да свършат. Толкова много бяха. Бавно и с доволни стомаси се изнизваме един по един от клека. Устите и ръцете ни, носят белезите на сладкия слънчев сок обагрен във виолетово.

До хижа Синаница, остават едва няколко минути по доста стръмен терен. Провлачваме с мъка последните метри и ето че трибагреника  ни посреща. Гордо извисен над главите ни свисти, като камшик.

Прекрачвам прага от дървени ограждения и главата ми олеква. Чувствам се по-лека от облак. Ако съществува Рай, то несъмнено ще изглежда така. На една шепа земя са събрани уютен планински дом, езеро и чисти, бели върхове.

За секунди всичко ми се изяснява. Ето защо природата е сдържала дъха си. Сигурно е драпала със сетни сили по баира, стиснала през зъби вдъхновението си. Веднъж прекрачила през прага се разперила, като пеперуда. Нарисувала е безусловната любов между небето и земята. Там, където те се срещат във вечен синхрон.

Денят е напреднал, но все още топъл. Хора с купички тичат нагоре надолу по поляната – никой не смее да изгуби време между стените на хижата и избират да се хранят навън. Аз и Георги сме единствените на езерото. Толкова е синьо, направо нереално. Чиста магия. Иска ти се да изтечеш в дълбините му, а после да изплуваш лек, като мехурчета издишан въздух. Може би в този ден плувахме. Може и да сме нагазили в тюркоаза му, да сме разпилели тялото му в пръски сълзи и да сме пречупили светлината, както си искаме. Може би в този ден измръзнахме в дълбините му, а после светлината нежно ни съживи. Но може би само сме си мечтали кацнали по камъните, хипнотизирани от безбрежния му тюркоаз.

С отдръпването на Слънцето все повече хора пристигат и поляната край езерото е вече амфитеатър. Привлечени като молци, очите ни жадуват за кървави зрелища, каквито само залезът може да сътвори . Тишина. Последните лъчи близват лицата ни за сбогом и се разстила лепкав сумрак.

На сутринта свежият въздух изпълва телата ни със заряд. Небето е бистро и светло,а слънцето бърза да поздрави първо върховете. Събрали сме багажа си още с първите лъчи и сънено допиваме чашите с кафе. Връх Синаница се е зачервил и ме стопля само докато го гледам. Иска ми се още сега да съм горе. Избираме да вървим по сипея и да се върнем през Синанишка порта. След още няколко минути вече се нижем към висините му, без раници, освободени от товара си. Вече нищо не ни дърпа надолу. Но трябва да внимаваме, пътят към върха е стръмен. Вървим по живи камъни и сега не му е време да захласваме погледи към билата.

За около час стигаме до върха. Долу езерото се е свряло в краката ми. Малка синя точка. А още по-малки са станали тревогите. Усещам ги – сухи листа на дъното на раницата. Чакат да бъдат изтупани, както отдавна изтупах камъчето в обувката си.

В близост до небето светим като диаманти, твърди и неразрушими. В тези минути телата и волята ни са над всичко.

Пътят надолу към хижата е също толкова приятен. Чувството, че сме на върха не ни пуска още дълго време. Усещаме се леки и свободни. Направо препускаме по пътеката.

Мъчно се разделям с тази обител. Дълбоко в душата си вярвам, че това наистина е Рай и аз имам нужда да се завръщам. В този храм, даден ни свише, е началото. Това е първообразът. Планината пречиства. Тя калява, носи отговори и събужда. По върховете се ражда надеждата, дори и в най-мрачните дни.

Прекрачвам обратно дървения праг на огражденията и магията вече я няма. Раят диша в тила ми. Аз трябва сега да си тръгна, защото имам още битки да водя долу, сред белите петна на цивилизацията. Трибагреникът изсвистява над главата ми и ето, че отново се сблъсквам с безстрастна планинска пътека. Надолу, надолу, съвсем до хижа Загаза, за която някой друг път ще разкажа…

Автор: Кристина Иванова

6 Replies to “Синаница – по върховете се ражда надеждата”

  • Вече съжалявам, че все още не съм стъпвал на този връх! С надеждата, че един ден ще го направя, изминавайки твоя маршрут, ще търся картините, които си описала в своя пътепис. Браво!

    • Много благодаря, Стас! На пролет, може да се направи едно качване от хижа Загаза 😉

  • Прекрасно. За миг се пренесох там с теб. Благодаря ти. Скоро дано и наистина. ✌️

    • Ей, стопли ми душата се тези думи. Хайде, ще измислим едно ходене за следващия сезон 🙂

  • Благодаря, че отново ме върна в тези незабравими дни.Все едно отново крачех по тази пътека ,а след това и към върха.
    Браво невероятен разказ,пропит с много емоции.

    • Радвам се и ти благодаря за прекрасните думи, карат ме да се усмихвам!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *