Звезден прах – пътят след Мальовица

Отлагах доста време да напиша тази публикация, защото чисто и просто не се чувствах готова да го направя. Може би все още не съм, но няма как да оставя статията за Мальовица да „виси“ самотна и недовършена.

Много съжалявам, че не съм правила повече снимки на преживяванията ми след връх Отовица. Оказахме се на страшно чудато място. Хижа Иван Вазов е пространство с особен статут и тежи в ума, както оловото тежи в дланта на дете. Тя е масивна каменна  постройка, разположена в местността Пазардере. В близост до нея, под връх Дамга, извира и река Бистрица, а на югозапад са върховете Голям и Малък Калин.

 

 

Нека сега всички, които са ходили до Седемте рилски езера по обичайния маршрут. А именно с лифт от Паничище, до хижа Рилски езера, нагоре през всяко езеро, та чак до самия Езерен връх (това е мястото, където всички се бутат да си направят снимка). Нека си затворят очите и си спомнят, че зад тях се е виело едно било, някъде високо над главите им. Пресичайки него (през Раздела) биха открили съвсем дивия хоризонт на Пазардере и хижа Иван Вазов в далечината.

Човек винаги трябва да наблюдава и да е любопитен, какво го заобикаля и какво стои отвъд предела на погледа му. Защото почти винаги пред него се открива възможността да разбере повече, да преживее повече и да бъде повече от това което е днес. Казвам го, защото с малко повече усилия и организация, тези които плануват да посетят рилските езера, могат спокойно да се качат до Раздела и връх Дамга, откъдето ще видят не само седемте езера, но и Урдини Езера. Но за тях говорихме в предната публикация, а тук става въпрос за една хижа, една стая и тридесет души с уморени крака.

Групата ни стигна хижата късния следобед. Слънцето все още беше сравнително високо и топлеше склоновете. След като всеки получи разяснения, наставления и разпределение  се забърза към стаите за да заеме най-стратегическото място, спрямо вижданията си. Веднага ще си призная, че ако бях в друга стая едва ли щях да съм толкова романтично настроена към цялото изживяване.

След сблъсъка с металната кобра, която стряска на входа на стаята, се озовавам в просторна топла стая с огромни прозорци, досущ като горските къщи по снимките в Инстаграм. Целия под на стаята е постлан с дюшеци, одеяла и възглавници, които оформят една тясна пътечка по протежение на стаята. По нея ще се минава и вечерта там ще бъде нареден целия ни багаж. Прекръствам се и се моля  да нямам нужда от тоалетната късно през нощта. Избирам си местенце по в края, където няма да има толкова движение, точно под огромната стена -прозорец. Оглеждам се. Заобикаля ме изцяло облицована с камък стена, в която е направено място за нещо като олтар. Като в ниша, висят изображения на индийски божества редом с икона на Исус Христос. Под тях прашасват стари свещи и тубички с мазила. Следващата стена е с преливащи цветове на розово и сиво, там е и вратата – масивна и тежка, опасана с метален обков. Над врата е закачено разпятие, след него е провесено голямо цветно платно набързо намотано и усукано на една страна. Следващите две стени са почти изцяло заети от прозорци, декорирани с гледки на върхове, зелени хълмове и чисто синьо небе.

Стаята е уникална сама по себе си. Страшна бъркотевица от символи и възприятия. Най-голяма сила за мен обаче си остана слънцето, което беше лумнало по всичко наоколо и енергията,  която носехме самите ние.

Въпреки положителния заряд от прехода, останалите от групата не бяха така благо настроени към цялостната обстановка. Хигиената – нулева, ред – нулев, обслужване – същата работа, топла вода – твърде смела мечта. Най-топлата вода до която се докоснах беше тази в близката река Бистрица, хукнала надолу към Дупнишката котловина.  Докато се прибереш от реката обаче, с чистите си крака, ти се налага да прецапаш през заблатената зелена полянка. Цоп – цоп, а – калчица! Цоп-джвак-пльок, вървиш и се надяваш да е кал докато гледаш две три кравички пасящи на метър от теб. След още малко цоподжвакане стигаш хижата и гледаш чешма. Трябва да се измиеш от „калта“ няма как. Мия се и се моля! Моля се на всички божества да върнат живота във вледенените ми долни крайници, докато не съм загубила някой пръст. Разтриваш ги, подскачаш, гледаш ги почервенели от студа. След десет минути започваш да ги чувстваш,броиш  – десет пръста. Ха! Добре е работата.

След притесненията за „ капалите“ пръсти, усещаш бирена жажда и се нареждаш на доста тлъста опашка. Много хора в тази хижа. На където погледнеш все хора, че и чужденци се намират измежду тях. С бирата си поръчвам и зеленчукова супа, която идва поднесена в съмнително измита чиния – зелена, сигурно за успокоение. Какво пък, то нали над 2000 метра всичко е стерилно. Хижата е на завидните две хиляди и триста метра надморска височина, ще се яде. Разполагаме се на две, три дълги маси в едната столова, предвидливо отделена от другата с врата. Тридесет души сме, цял ден вървяли и дума не обелили, а сега всеки иска да каже нещо.

Става ясно, че хижарят разполага с китара. На двамата ни Жоровци им се разширяват очите тройно от нормалното, изкачат от орбитите и се връщат обратно. Споглеждат се, усмихват се и докато се усети народа започва страшен репертоар. За това как мечо е заспал зимен сън, пък дошла една пчела, пък че му се случили някакви болезнени неща. А бе изобщо такъв засукан текст разнищващ екзистенциални въпроси от най-висок ранг. Жоровците, като глухари – пеят и нищо друго не чуват. След няколко такива песни вратата се отваря с гръм и мълнии и тъкмо да си помислиш, че Валери Симеонов пристига заради съмнително високото ниво на шума, осъзнаваш че е хижарката със същите притеснения. Жоровците са двама, хижарката – една, но все пак е жена. Мисията е изпълнена, китарата иззета.

Оказва се, че така или иначе столовата трябва да се освободи, защото е с разширен статут и трябва да приеме формата на спално. Масите се вдигат и правят място на дюшеци, одеяла, изморени хора и още одеяла.

Та, ето за това казвам, че не бива нищо да се поставя в рамка, защото ако едно нещо днес е така, утре може да бъде иначе. Не мога да кажа „непременно отидете на хижа Иван Вазов“ или „в никакъв случай не нощувайте на хижа Иван Вазов“ . Докато за едни това е върхът на човешкия мързел и мърлявщина, то за други това е храм на свободния човешки дух – изчистен от удобства и суета, свободен да приема всякакви форми.

Тъй като столовата се превърна в чужда спалня, примирено се изнесохме и се разотидохме кой по стаите, кой отвън. Слънцето се беше скрило в дън планина и някак ми се стори непримамливо да стоя отвън, затова обратно през коридора, по тясната стълбичка и спящото куче, етажерката с книгите и портата със змията, се шмугнах в топлата стая. Бяхме разпределени да спим там дванадесет жени. Останалите осемнадесет души за съжаление бяха в далеч по-полеви условия, което остави в тях куп негативни емоции. Затова пък бързо се разнесе, че нашата стая е топла и просторна и докато се усетим всички се излежаваха по пода, натръшкани, като фазани през ловен сезон, който където му падне.

Тридесет души изпращаха последните слънчеви лъчи и посрещаха хладния сумрак без песни и без китара в една стая на две хиляди и триста метра надморска височина.

На сутринта много бързичко всеки опакова багажа си и като мравчици се провлачваме обратно към Раздела. Много скоро, съвсем в ранина, стигаме езерния връх над Седемте рилски езера, ветровит и самотен. За първи път няма нито един човек на него, твърде рано е и това ми се струва толкова прекрасно. След като си видял всички езера от извисяващия се връх Дамга, сега тази разходка надолу покрай всяко едно езеро, ти изглежда като постна гозба. Когато слезеш долу до Рибното езеро и погледнеш върховете над теб – зачервени от светлина, изпитваш удовлетворение, че си бил там и си ги извървял с цената на тежката си раница, изгорялото лице и изпръхналите устни. Вървял си ги тези пътеки, изстрадал си ги, само ти си знаеш как. Дал си и си получил.

Не започвайте веднага да кроите планове за преход до хижа Иван Вазов. Все пак не забравяйте, че всички тези впечатления и настроения на душата ми, дойдоха докато седя на топъл камък с поглед, запилян от вятъра по залезните Калинини върхове.

 

Автор и снимки : Кристина Иванова     

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *