Звезден прах – пътят към Мальовица

Нямам точна представа колко е часът. Часът е залезен. Някъде точно преди слънцето да се скрие в грамадата от камъни, почви и треви. Решавам да се отдам на последните мигове златиста топлина. Намирам  най-безветрения слънчев камък и той е моето убежище в следващите минути.

Трудно ми е да се съсредоточа. Около мен жужат десетки звуци. Чувам гласовете на хората от близките палатки, смехът им. Чувам хлопките на животните, които пасът наоколо. Чувам коне и лай на куче. Поемам дълбоко въздух и прочиствам ума си. Пак сме само аз и светлината – залезната.

Преходът днес беше неочаквано впечатляващ. Както ще разбера след няколко дни, той се оказа едно от онези неща, на които им трябва малко време за да осъзнаеш какво точно се е случило.  В бързината от крачки, задминати хора, върхове просто не остава време да помислиш. Струва ти се като мъгляв сън. Ти ли си бил онази точица отгоре, на самия връх или друг някой го е докосвал вместо теб – не знаеш.

Часът е осем сутринта. Тридесет мъже и жени са вперили поглед към връх Мальовица – целият окъпан в светлина. Него най-напред е събудило слънцето и той сега се величае, знае че е пожелан. Благодарим на Всевишния, че времето е хубаво. Предната вечер пристигнахме късно в хижа Мальовица, която ни посрещна обвита в тежки облаци виснали по склоновете, въздухът влажен и студен. Но сега всичко това беше спомен и върхът ни приканваше. Обещаваше, че нищо лошо няма да се случи.  И ето, че вече вървим. Движим се по камениста пътека със синя и червена маркировка. Червената по-късно ще се отклони към заслон БАК, а синята продължава до върха. Компания ни прави студената вода, подминава ни с галоп устремен в обратна посока. От всякъде се стичат води. Всеки стъпва като балерина по ръбовете на камъните и балансира с тежка раница. Светлината е обилна, но въздухът е все още освежаващ и допира му носи пробуждане за телата.  Докато се катерим към втората тераса под върха, умората вече се заражда у някои от нас и решаваме да починем . Спираме се в сянката, точно пред скалата с паметните плочи на падналите ангели. Тук мисълта ми секва. Иска ми се да кажа нещо и да споделя, но просто не се получава. Нещо невидимо не ми позволява да стигна до думите. Търся ги, но ги няма. Може би това е достатъчно – Падналите Ангели, имената им са тук и това е!

До скалата трудно се стои, в сянка е още и телата ни тръпнат. Дали от сянката обаче,  не се знае. Всеки гледа да се изплъзне малко по-встрани. Да се стопли и да се зареди на слънце. Отдъхваме и продължаваме нагоре. Следващата цел са Еленини езера. Пътеката става все по-отвесна, но пък камъните намаляват и на места се върви по пътека от пръст и дребни камъчета. Светлината е по петите ни и вече няма как да се скрием от нея. Погледите все по-рядко се отклоняват от върховете на планинските обувки, което съвсем не ми харесва. С всяка следваща стъпка започвам да забелязвам проблясъци в краката си. Сякаш стъпвам по натрошени огледала. Пътеката свети обляна като със скъпоценности. Опитвам се да уловя красотата на бляскавата слюда с обектива, но уви! По-късно вкъщи разбирам, че магията не може така лесно да се улови. Звездният прах в краката ми остана само ярък спомен, в душата и мислите. Няма как да ви го покажа. Ще трябва сами да го откриете.

За сметка на това пък, мога да покажа неоспорими доказателства за един друг магически обитател на този храм – планинските кози. Докато стремглаво  превземаме сантиметър по сантиметър пътя към върха, изведнъж над нас се показва любопитния поглед на една коза. Отнема ѝ само миг да прецени ситуацията и в следващия момент хуква надолу по отдалечения склон. Видът ѝ е здрав и жизнен, цветът е като топъл млечен шоколад – толкова уютен. След няколко секунди млечно кафявите петънца стават няколко в надпревара към подножието, където няма нито едно човешко същество. Всички сме спрели и се усмихваме. Усмихваме се на светлината, на планината и на късмета, който ни сблъска с тези свободни създания. Де да можехме с такава лекота да се движим по тези висини. Толкова леко, направо феерично.

Часът е дванайсет на обяд. Трийсет души уморено стъпват на върха. Дробовете ни се борят за въздух, а очите –тях никак не ги интересуват неудобствата на дробовете. Очите са сякаш в друга вселена. Върхове се редуват с облаци, облаците с върхове,  долините тъмнеят някъде назад. Обръщам се и пак върхове, и пак облаци и светлина. Поглеждам нагоре там върхове не се виждат, там е само дълбоко небе. Гледам го, а дробовете ми вече не дишат толкова мъчно. Леко им е!

Трудно е да си тръгне човек от тук. Колкото и да ни се стои обаче, очите ни вече гледат към Додов връх. Той ни чака, а облаците ни дишат във врата. Надигаме раниците и поемаме без да се обръщаме назад. Там връх Мальовица е вече потънал в безплътност. Движим се като мравки, като вдянати мъниста, както тръпката се движи тънко по гръбнака на човека. От ляво панорамата към Рилския манастир е безвъзвратно погълната от мръсно бели облаци, а от дясно и напред на върха, светлината все още царува. Ние сме по средата в дива надпревара с мъгливи пелени. Кой ще стигне светлината пръв? Кой ще докосне върха най-напред?

В тринадесет и петнадесет вече се намираме на Додов връх, за да открием, че няма как да спечелим в това състезание. Някой друг е владетелят  тук и ние не можем да бъдем толкова смели в желанията си. Додов връх е потънал в неприветлива мрачност. Лишен от светлина, с надвиснали облаци и вятър, ни принуждава да се пооблечем и бързо да заситим глада си. Хапвам сандвич с ръжен хляб, кашкавал и сирене и се подсолявам допълнително с маслини.

Вече не ни е толкова трудно да си тръгнем. Върхът е все още мрачен, което ни позволява бързо да се запътим към местността Раздела. Преходът от тук нататък става много лек и приятен. Големите цели които имахме са вече постигнати и групата не е така стегната и пъргава, както до сега. Малко след  Додов връх част от групата решава да тръгне директно към х. Иван Вазов, където ще нощуваме, а другата се отправя по билото към връх Дамга и връх Отовица след него. Светлината отново ни е спътник, сиво-мраморните облаци са на далеч, раниците вече са част от телата ни и никой не обръща внимание на тежестта им.

Връх Дамга е полегат и не труден връх, затова когато се изкачиш горе не приемаш гледката чак толкова специална. Но всъщност, тя е повече от такава.  Хем си там, докоснал си върха, дишаш въздуха му, хем не си съвсем там. Урдините езера имат особена енергия. Те са родени във височина, деца на дълбоката планинска душа и колкото и да стои човек и да ги наблюдава, те не позволяват да бъдат покорени. Ти никога няма да можеш да смесиш енергията си с тях, имаш правото само да ги наблюдаваш, а след това просто да си отидеш. Тръгвам си от върха сякаш нещо от мен остава там и трябва да се върна за да си го взема. Този път не аз взех от планината, планината открадна нещо от мен.

По път за Отовица, очите и душата наново се изпълват от щедрите погледи над Седемте рилски езера. Наблюдавани от билото на планината, те са като великани притихнали сякаш за кратко. Денят е вече напреднал и светлината пада меко върху всяко едно от тях. Всеки е намерил удобен и нагрят от слънцето камък и мълчаливо потъва в уют.

След гледката над седемте рилски езера, последва тази от връх Отовица. Погледите ни вече следваха и нещо друго. От ляво се простираше огромна долина, като паница. Местността Пазардере – Великата рилска пустиня, е казал някой някога. Съвсем в края ѝ, като насъдена ни чакаше хижа Иван Вазов. Името на хижата стои толкова достолепно, сякаш е замък а цялото Пазардере е нейно владение. Всъщност така си и беше. Докато вървя и наблюдавам постройката и заграждащото я пространство в мен се заражда чувство за нещо древно, чувство за вечност. В представата ми се появява жилав старец, по лицето му се пресичат линии както тази долина е пресечена от потоците. Аз никога не съм докосвала крак до тази обител и на ума ми позволявам всякакви волности. Фантазията ми обаче се оказа недостатъчна и трудно прецени реалността, която последва.

Докато вървим още по хълма, слизайки от Отовица ни посреща Жельо (председател на Туристическото дружество в Казанлък), усеща се че му е трудно да започне да говори. Никак не му харесва обстановката. Става ясно, че на хижата няма топла вода, почти няма електричество и накрая се оказва, че е и място няма много. Истински късмет е, че другите се отделиха по-рано и са пристигнали по-навреме, че да уредят въпроса със спането. Казва, че някои от нас ще спят в най-хубавата стая в цялата хижа, била и най-топла, но всички ще спим на земята. Казвам си, какво пък толкова – за една нощ става въпрос, така че ще се преживее.

Слизаме надолу към хижата. Някаква невероятна суматоха, накъдето погледнеш планински човеци. Едни разпъват палатки, други тичат с одеяла и дюшеци, трети са поседнали вече с бира в ръка, две кучета наблюдават и няколко коне им правят компания. Кравите са накацали по склоновете като стражи и тук там някоя се обажда провлачено. Вътре в хижата обстановката е идентична.. Отново хора тичат с дюшеци, две жени се карат в кухнята, една по-млада и една по-старша. Пред стълбите спи голямо черно куче и хич не му дреме ще стигнат ли завивките или не. Изкачвам се по тясна вита стълба, едва се промушвам с раницата, минавам през коридор, после през още един по-малък със стена пълна с книги и ето я – стаята е пред мен. От вратата ме гледа черна метална кобра. С мъка отварям вратата и отвътре ме залива дъхавата топлина на залезното слънце…

   Следва втора част.

  Автор: Кристина Иванова                                                       Снимки: Веселина Дюлгерска, Кристина Иванова

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *