Изход 31 – Част Втора

Вече от няколко минути кръжим над Летище София. Разделям се с книгата със свито сърце, като решително се заричам да продължа да чета още тази вечер. Всички пасажери нервно се вкопчват в седалките и несъзнателно учестяват дишането си. Самолетът започва да снижава и на мен ми се струва удачно да кажа довиждане на светлината, докато сме все още на високо, а тя е все така космически чиста. Поглеждам в илюминатора и я дарявам с усмивка, а тя мен с няколко слънчеви зайчета. И това е достатъчно, помислям си.

За секунди преодоляваме няколко стотин метра и ето, че самолетът среща твърдата земя. Това толкова ми напомня на раждане. След невероятни мигове на осамотение и необеспокоявано реене в един съвсем друг свят, в капсула на над десет хиляди километра надморска височна – следва мъчното и трудно приземяване. То често е неприятно и винаги рисковано, но какъв избор има човек, освен да премине и през това изпитание на съдбата. И ето, че след разтърсващият момент на кацането идва и успокоението, което носят чистият въздух и светлината  извън тази метална „утроба“. И тогава животът е прекрасен, спокоен и оценен.

Явно и повечето пътници оценят успешното кацане и започват гръмко да ръкопляскат. Замислям се, че никъде другаде не съм наблюдавала подобна реакция, освен пътите в които съм летяла от България до Англия и обратно. Не, че имам кой знае какъв опит с различни дестинации, но ми се е случвало да прелитам от Англия до Португалия, или Англия и Северна Америка, но не ми се е случвала такава бурна благодарност. Можем да си извадим различни изводи  за източния и западния човек от това. Или полетите межди Източна и Западна Европа са изключително рисковани и след благополучното приземяване, пътниците се чувстват безмерно благодарни и длъжни да отдадат чест на екипажа, или оценят крехкото  човешко съществуване и огромната отговорност на екипа, който гарантира със собствения си живот. Мен ако питате, едва ли е първото.

След няколко минути всички източно-европейски човеци, започваме да се нижем отново като гъсенички през изхода, надолу по стълбата към очакващите ни автобуси. Времето е задушно, въздухът тежък и лепкав. Навън, на паркинга ме чака баща ми. Усмихва ми се нетърпеливо, като същинско дете. Прегръщаме се и набързо скачаме в колата. Мислите ми отново се прехвърлят върху курса за планински водач и пак ме обзема еуфория. Грабвам телефона и звъня на Георги. Няколко дни по-рано ми е казал, че днес  ще има събрание на дружеството и ще се обсъждат въпроси по организацията и сега искам да му се обадя и да му кажа, ще присъствам. Часът е два следобед и имам три, предостатъчни часа за да стигна навреме.

След третия-четвъртия сигнал Георги най-накрая вдига, поздравяваме се лигаво, съвсем по братско-комшийски и след това направо на въпроса. Новините сгърчват лицето ми. С това ли се отблагодарява събдата за цялата позитивна енергия, която сдържам в себе си? Никак не е честно! Курсът е отменен. Лекторът е болен и няма кой да го замести, поради накъсялото време. Нямам друг избор, освен да приема фактите и да се помоля за човечеца да се оправя бързо и да не е нищо сериозно. В крайна сметка съдбата си знае работата и в този момент съм много благодарна на народния човек, който е казал „Всяко зло, за добро“ . Това малко омекотява негудованието на душата ми. Разбираме се с курс или без курс да присъствам на събранието, което за мен ще е безкрайно интересно.

Бавно зпочвам да усещам, че навлизам в един напълно мъжки свят, където женската ми воля и усърдие ще еволюира или ще се окаже твърде несъвместима с тази нова реалност.

Светлината ме наблюдава тихо от страничния прозорец и размишлява дали ще се пречупя. Вкопчвам се в импулса си с всичка сила. Няма да се откажа, това е ясно!

 

Автор: Кристина Иванова 

2 Replies to “Изход 31 – Част Втора”

Leave a Reply to Минчака Cancel reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *