Изход 31 – Част Първа

Слънцето процежда сънения си поглед през двойката свенливи облаци и достига зениците ми. С изключение на тях небето е бездънно сино и чисто. Усмихвам се на светлината, а тя ми отвръща двойно по-ярко. Часът е безсрамно ранен, но ето ме – стоя на хаотичната опашка за полета до България.

Хората са шарени, чудновато разнообразни. Възрастни мъж и жена контрастират до момиче с изрусена коса, чиито очи скришно се усмихват на момче, което сякаш току що е слязло от мотора. Жалко, той никак не я забелязва. Момичето въздъхва, а погледът ми бързо се измества към семейство роми с двете им деца. Бащата стои гордо изправен, докато децата му са застанали послушно в чисто новите си дрехи.

Зад ъгъла се задава жена  и нервно придъвква долната си устна. Закъснява и го знае. Проправя си път през тълпата и застава на гишето до брадатия си колега. Най-накрая опашката придобива форма и като гъсеници запълзяваме към изход 31. Самолетът и облаците ни очакваха, бяха се приготвили от съвсем рано.

Излизам с твърда крачка от задушливата сграда на летището и отново се срещаме със светлината. Решително се поглеждаме в очи. Моите – кафевите, и нейните – бляскавите с импулс на прекрасни летни дни. Отново ѝ се усмихвам, защото всъщност този път нямам основание да се сърдя. Природата се смили върху изстрадалия британски остров, времето през последния месец е завидно слънчево и топло. Затова пък Балканите бяха добре напоени, улиците измити, а хората сърдити. Неочаквано но справедливо равновесие си помислям аз.

Напълвам дробовете си със сутришния британски въздух и влизам в самолета. Със светлината решавам да не се сбогувам още.  Тя така или иначе ще ме следва усърдно в следващите часове, все пак влизам в нейния уютен хабитат.

Като истински натрапници в този невероятно подреден свят, всеки притихва на мястото си и остава сам с мислите си. Следват три часа уединение.  To прогресира заедно с надморската височина и това е толкова логично.  Дали ще си в самолет, виснал в небето или ще крачиш притеглен към някой планински връх, това не е от голямо значение. Ефектът е винаги ясен. Погледът се замечтава, мисълта се концентрира и душата се събужда. Това е момента, в който външния свят заглъхва, а вътрешния разцъфтява. Цялото ми същество се насочва към това което ме очаква и сърцето ми така се усмихва, че е съвсем непосилно да го скрия от очите и ето, че се захилвам в широка усмивка. Малко ме тревожи факта, че през последните дни имам изминати шест хиляди километра, но на колела. Което си е приключение, но пък съвсем забравих как да използвам краката си. А именно те щяха да изиграят главната роля в дует с още съмнителния ми дух на планинар. Ще издържи ли тази симбиоза или ще се откаже още в пазвата под върха?

Вторник е и до началото на курса за планински водачи остават едва 3-4 дни. Тази мисъл ме притеснява, но успявам да се стегна и да направя план какво точно трябва да свърша в краткото време с което разполагам. Притеснението всъщност се оказва сладко и вълнуващо. Обичам всичко да е изрядно, подредено и на лице. Това ме забавлява и ме зарежда с решителност, че всъщност така трябва да стоят нещата и че няма как да се объркат. Екипировката е избрана и купена, остават документите и разбира се парите. В крайна сметка решавам, че имам достатъчно време и прогонвам тревогата. Спомням си, че в ръчната ми чанта нося книга съвсем подходяща за случая и набързо я изваждам. Погледът ми обхожда черно-бялата снимка на Людмил Янков на корицата, а в стомаха ми бавно и тромаво се настанява нежелана, мъчна тежест.

И така летяхме нависоко – Аз, Светлината и разказите на един Исполин.

 

Автор: Кристина Иванова 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *